Невробиологичен цикъл на зависимостта: Как мозъкът създава пристрастяване

Зависимостта е една от скритите пандемии на 21-ви век с все повече пострадали и все още страдащи хора по целия свят. Съществуват огромен брой теории, които отговарят на въпроса,,Защо хората развиват зависимост?”. Една от най-популярните в научния свят и с най-голяма емпирична подкрепа е теорията за невробиологичните три стадия на зависимостта, които се повтарят отново и отново, докато се развие зависимата структура на мислене.

Тази теория не отговаря на всички въпроси и е по-трудно приложима за зависимости без психоактивни вечетва като хазарт или порнография, но е изключително полезна за разбирането на мозъка и как много бързо можем да загубим контрол над нормалното си мислене, базови функции и дори цели и навици.

Трите стадия биват – интоксикация, абстиненция и етап на обсебеност. Този вид циклично поведение се повтаря отново и отново, което го прави по-труден за премахване в дългосрочен план. Води до все по-дълбоки последици във всички аспекти от живота на зависимия. Допълнително – времето, което е нужно, за да се стигне от началото на първата до края на последната фаза, става все по-кратко и може да се променя в рамките на ден или дори няколко часа.

1. Интоксикация (удоволствие)

Първата фаза – интоксикацията – съдържа приемането на стимулиращо вещество, било то за пръв или за стотен път (ненаркотични вещества също могат да са част от този цикъл, но тук ще се фокусирам главно над наркотичните). Този контакт афектира мозъка дори и след продължителна употреба, а първият досег с потентно наркотично вещество може да остане в съзнанието на хората с години или даже за цял живот, защото пренатоварва системата, която снабдява целия мозък с допамин, като никоя друга стимулация.

Всеки от нас има базово ниво на допамин в мозъка си, което се определя от някои части на мозъка ни като базовите ганглии, стриатума и префронталната кора, които са активна част от системата на възнаграждението. Когато наркотик бива приет, невроните се активират много повече, отколкото биха могли принормалната функция на системата на възнаграждението, и отделят много повече допамин в системата. Точно тази активация извън нормата причинява еуфория.

Еуфорията обаче е само част от цялата картинка, защото допаминът активира два невронни пътя, които можем да си представим като “мозъчни магистрали” от неврони, по които допаминът се транспортира – първият е свързан с положителната обратна връзка на мозъка, тъй като току-що беше накаран да се чувства неестествено добре (а това го стимулира свръхположително), а вторият води до системата, отговаряща за навиците ни. Двата заедно създават връзката между наградата от наркотика под формата на допамин и търсенето на същата стимулация от наркотика.

С други думи, мозъкът се научава да очаква тази вълна от допамин, когато сме близо до приемане на наркотици. С времето това очакване става все по-силно активирано, когато сме близо до неща, които свързваме с наркотика – хора, дилъри, среда на консумация, стресови ситуации, време от деня и др. Най-големият проблем е, че мозъкът започва да отделя допамин при тези знаци, без дори да сме взели наркотика, което означава, че зависимите хора продължават да търсят психоактивните вещества дори след като са развили толерантност към ефектите от тях.

2. Абстиненция (липса на удоволствие и стрес)

Втората фаза е тази на оттегляне, която се проявява, когато първоначалните ефекти от еуфорията започват да отслабват. Тук идват последствията от интоксикацията. Можем да си представим допаминовата система на човек като кантар, който винаги се стреми да е в равновесие. Ако преместим тежестите от едната страна към другата, то мозъкът ни ще направи всичко възможно да ни върне в баланс дори ако това означава временно да сложи в пъти повече тежести от другата страна.

След вълната от допамин, която сме получили от психоактивното вещество, в мозъка спира да се освобождава допамин от системата за награди, защото запасите ни се изтощават. В допълнение, хормоните ни се фокусират върху спадането на ефекта от допамина цялостно, което понижава удоволствието от природни награди като храна и секс, и води до по-ниска издръжливост на стресови ситуации.

За сметка на това от друга система в мозъка, известна като ,,Системата за антинаграда”, чиято роля е да успокоява чувството на еуфория, започват да се освобождават невроактиватори на стреса или молекули, които причиняват обратния ефект на допамина. Обикновено мозъкът ни има защити и буферни зони за този тип молекули, но при продължителна употреба на наркотични вещества тези защити отслабват и регулирането на антинаградната система става все по-трудно във фазите на абстиненция, причинявайки по-засилени негативни чувства като раздразнителност, стрес и тъга.

Това прави абстиненцията все по-кошмарна и страшна за зависимите хора и желанието да я прекратят от нея все по-голямо, за да могат да функционират правилно.Търсенето на наркотични вещества се превръща в много комплексен процес, при който веществото заема напълно различна роля - не на вещество, което ни дава еуфория, а на вещество, което отнема или поне намалява дисфорията.

3. Обсебеност (предварително очакване и търсене на веществото)

Третата и последна фаза е етапът на обсебеност или очакване. Тя се проявява в моменти на абстиненция или между употреба. Тук можем да наблюдаваме непоносимия копнеж или нужда на зависимите да приемат психоактивни вещества отново. При най-сериозните случаи тази фаза може да трае само часове, защото пречупва хората за нова употреба.

Най-активната част от мозъка тук е префронталната кора, която служи за планиране, логическо мислене, навици и сложни решения. За да работи добре и ефективно, има две помощни системи – система за действие и система за стопиране. Първата се активира, когато трябва да мислим усърдно за нещо, да вземаме решение и други. Активацията става още по-голяма, когато зависим човек среща знаци и асоциира ситуации с употребата на вещества. Тогава собствените му мотивации биват подтиквани и ориентирани специфично към това желание.

Допълнителна функция на тази система е формирането на навици, които би трябвало да ни служат като автопилот – например като си мием зъбите не мислим как да си мием зъбите, а просто го правим. За съжаление, новите навици винаги се ориентират към наркотици, когато става дума за зависими хора.

Стоп системата има за цел да контролира и намалява влиянието на първата система върху когнитивните ни решения, но продължителната употреба на наркотици силно отслабва ефектите на стоп системата и засилва ефектите на системата за действие, което ни кара да губим още по-голяма част от контрола си. Съответно с времето целите на зависимия все повече се превръщат в един удовлетворим нагон за употреба и навиците, които се заформят около тази употреба, стават сами по себе си сигнали за тези действия.

Заключение и има ли изход?

Можем да видим как зависимостта става все по-опасна и неконтролируема с времето, като проследяваме трите стъпки и спиралата, която те предизвикват. Хората с тези проблеми безброй пъти не могат да превъзмогнат собствения си мозък и не осъзнават проблемите, които докарват на себе си и на другите – те физически не са способни да мислят за тях, докато частта от мозъка им, създадена за логическо мислене и дългосрочни решения, е превзета от постоянни мисли за вещества и намаляване на негативните ефекти от втората фаза. Все пак в този момент наркотикът е най-доброто средство за справяне със стреса, поне според предубедения им мозък.

Въпреки всичко това по-голямата част от хората спират да употребяват психоактивни вещества или търсят помощ, за да спрат, което означава, че има надежда за всички зависими. За съжаление опциите, които стоят пред тези хора, често се ограничават до смърт от свръхдоза, затвор или терапевтична среда, в която да се лекуват. Тази теория, макар и доказана емпирично, не обяснява всички разновидности между различните зависими, нито мотивацията им да започнат да употребяват психоактивни вещества, а още по-малко защо малък процент от хората реално стават зависими изначално. Тези аспекти ще разгледам в друга статия.